Отпада забраната за рекламиране на определена религия в наредбата за реклама на Карлово

О  Б  Щ  И  Н  С  К  И    С  Ъ  В  Е  Т  -  К  А  Р  Л  О  В  О


      Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е


    № 685

   ВЗЕТО  С  ПРОТОКОЛ  № 26  ОТ  ЗАСЕДАНИЕ  НА  ОБЩИНСКИ
          СЪВЕТ  КАРЛОВО,  ПРОВЕДЕНО  НА  31.08.2017 година

ОТНОСНО: Отмяна на чл.8, ал.2, т.7 от Наредба за рекламната дейност на      територията на Община Карлово.


ПО  ПРЕДЛОЖЕНИЕ  НА:  инж. Теодор  Делков  Шойлеков  -  
                                           Председател на  Общински  съвет Карлово

	  На основание чл.21, ал.2 от Закона за местното самоуправление и местната администрация, предвид изложеното в предложение № 00-294-17  от 25.07.2017 г., Общински  съвет Карлово
 

Р      Е      Ш      И :


Приема Наредба за отмяна на чл.8, ал.2, т.7 от Наредба за рекламната дейност на територията на Община Карлово:

    Пар. Единствен: отменя на чл.8, ал.2, т.7 от Наредба за рекламната дейност на територията на Община Карлово”.

	
МОТИВИ: Чрез Общински съвет Карлово до Административен съд гр. Пловдив е подаден протест от г-жа Мария Тодорова – Прокурор при Окръжна прокуратура – Пловдив, против чл.8, ал.2, т.7 от Наредба за рекламната дейност на територията на Община Карлово, приета с Решение № 139, протокол № 9 от 29.03.2012 год.
        В чл.8, ал.2, т.7 от Наредбата е посочено, че не се допуска рекламирането на определена религия или религиозна общност.
       Г-жа Тодорова счита, че посочената по-горе разпоредба от наредбата и нищожна, предвид следното:
        Визираната норма намират място в наредба, с която се регламентират условията и реда за разпространяване на информация със средствата на външната реклама, надписи и информационно - указателните табели на територията на община Карлово, но съобразно спазване на действащото законодателство /чл.1/.
      Подзаконовия акт е приет от общински съвет по делегацията, предоставена с чл.17, ал.1, т.3 от Закона за местното самоуправление и местната администрация – Местното самоуправление се изразява в правото и реалната възможност на гражданите и избраните от тях органи да решават самостоятелно всички въпроси от местно значение, които законът е предоставил в тяхна компетентност в сферата на образованието.
По естеството си Наредба за рекламната дейност на територията на Община Карлово е нормативен административен акт по определението на чл.75, ал.1 от АПК, защото съдържа административноправни норми, отнася се за неопределен и неограничен брой адресати и има многократно правно действие. 
В същият смисъл е и дефиницията на чл.1а от Закона за нормативните актове /ЗНА/.
 Следователно, въпросната наредбата е призвана да регламентира обществени отношения с местно значение, но съобразно нормативни актове от по-висока степен – чл.76, ал.3 от АПК, чл.8 от ЗНА.
Въпросът, който се поставя е относно законосъобразността на разпоредбата, с която не се допуска рекламирането на определена религия или религиозна общност.
Обсъжданата материя се урежда на законово ниво със Закона за вероизповеданията.
В този аспект и съгласно чл.3, ал.1 от ЗНА, законън е нормативен акт за регламентиране – първично или въз основа на Конституцията – на обществени отношения, които се поддават на трайна уредба, според предмета или субектите в един или няколко института на правото или техни подразделения.
Посоченото означава, че нормите на Закона за вероизповеданията регулират съответните обществени отношения винаги по начина, избран от законодателя и това положение трае до последваща промяна или отмяна по волята на НС.
Следователно, регламентацията закона се прилага такава, каквато е и без изключения в уредените хипотези.
А в Закона за вероизповеданията не е предвидена възможност за делегиране, т.е. временно – за определен случай или период от време, съгласно конкретната обстановка и преценката на горестоящ административен орган, той да предостави част от правомощията си на някой от подчинените му органи /ТР № 4/2004 г. на ОС на ВАС/.
Местните органи на власт са споменати само в чл.19 от същия закон във връзка с въведения уведомителен режим и констатациите дотук са достатъчни, затова се касае за нищожна правна уредба.
Представянето на съображенията започва с решение на КС № 5/11.06.1992 г. по конст. дело № 11/1992 г., с което е дадена характеристика на конституционното право на избор на вероизповедание и религиозни възгледи – чл.37, ал.1 от КРБ. Прието е становището, че правото на вероизповедание е абсолютно основно лично право, непосредствено свързано с духодния мир на човешката личност и като такава е ценност от висш порядък. Представената характеристика очервата и правния режим, регулиращ тази сфера. Изложени са няколко  по - важни  правомощия:  право  на  свободен  избор  на   вероизповедание  и възможност за свободно упражняване на вероизповеданието чрез печат, слово, създаване на религиозни общности и сдружения, и тяхната дейност вътре в общността и извън нея като проявление в обществото. Наред с това са очертани и пределите на конституционно гарантираната свобода на вероизповеданието, които не са безгранични от гледна точка на реалното му упражняване.
Визираните ограничения са строго и изчерпателно установени в чл.13, ал.4 и чл.37, ал.2 от основния ни закон. Изведена е и ролята на държавата, по отношение правото на вероизповедание, а именно, че е длъжна да осигури условия за свободно и безпрепятствено, във всяко отношение, упражняване на личното право на вероизповедание на всеки български гражданин, като не може да се намесва и да администрира вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции. Правото на държавата за намеса се свежда единствено до вземане на необходими мерки в току-що цитираните хипотези, като се допуска преценка и при евентуална регистрация на религиозните общности или институции.
В същото решение от КС е констатирано и, че текстът на чл.9, ал.2 от Европейската конвенция за правата на човека е почти изцяло реципиран в чл.37, ал.2 от нашата Конституция.
В съответствие с конституционно установените принципи, чл.2 от Закона за вероизповеданията урежда правото на вероизповедание като основно, абсолютно, субективно, лично и ненакърнимо, включващо правото на всеки свободно да формира религиозните си убеждения, както и да избира, променя и изповядва – съответно практикува – свободно своето вероизповедание, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, обреди и ритуали. Конкретни проявления на правото се откриват в чл.6, ал.1 от Закона за вероизповеданията, сред които и да се установяват и поддържат места за богослужение или религиозни събрания; да се пишат, издават и разпространяват религиозни публикации и др.
Това право обаче не е безгранично и реалното му упражняване не може да бъде насочено срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу  правата и свободите на други граждани, а религиозните и други убеждения не могат да бъдат основание за отказ да се изпълняват задълженията, установени в Конституцията и законите /чл.37, ал.2 и чл.58, ал.2 от основния ни закон и чл.3, ал.2 от Закона за вероизповеданията/. В този смисъл точно държавата /схващана като публична власт/ следва да осигури баланс между правото на вероизповедание и благата, които законодателят приема, че могат да се накърнят, а именно:
    • националната сигурност, определена с чл.2 от Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност като динамично състояние на обществото и държавата, при което са защитени териториалната цялост, суверенитетът и конституционно установеният ред на страната, когато са гарантирани демократичното функциониране на институциите и основните права и свободи на гражданите, в резултат на което нацията запазва и увеличава своето благосъстояние и се развива, както и когато страната успешно защитава националните си интереси и реализира националните си приоритети;
    • обществения ред, който по смисъла на решение на КС № 7/4.06.1996 г. по конст. дело № 1/1996 г. представлява установеният с нормативни актове ред, който осигурява нормално спокойствие и възможност да се упражняват съответните граждански права;
    • народното здраве, чието опазване като състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие е национален приоритет / чл.2 от ЗЗдр./;
    • морала като израз на фактически установени в обществото общоприети правила за поведение, гарантиращи защитата на онези ценности, които на даден етап от своето развитие обществото е приело за значими.
Представеното разбиране е пресъздадено в чл.7 и чл.8 от Закона за вероизповеданията, а тези норми, като изключителни, не подлежат на разширително тълкуване. Уместен акцент е, че чрез защитените ценности /изброени и дефинирани по-напред/ се обезпечава упражняването на права, т. е. самото вероизповедание се включва в тях, когато се упражнява съответно на законодателството.
Съвсем отделен е въпросът, че в преамбюла на Закона за вероизповеданията се прокламира правото на всяко лице на свобода на съвестта и вярата, а това са  сфери, които по своята правна същност не познават никаква правна санкция. Приобщаването на човека към едно или друго вероизповедание зависи от интимно убеждение, върху което всяка публична власт, дори и да иска, няма как да упражни материално въздействие /Решение № 11299/5.12.2003 г. по адм. д. № 5116/2003 г. на ВАС/.
Впрочем, предвид някои конкретни разрешения в местни наредби, е нужно да се акцентира на изричната антипреимуществена норма на чл.10, ал.3 от Закона за вероизповеданията, още повече че с нея се закрепва законова забрана.
Съгласно чл.76, ал.3 от АПК и чл.8 от ЗНА подзаконовите нормативни актове, приемани от общинските съвети, следва да се основават на нормативните актове от по-висока степен при уреждането на обществени отношения от местно значение. Следователно, те трябва да третират същите, само и единствено в рамките на допустимите граници, определени от по висшия нормативен акт, като детайлизират неговото приложение.
С оспорения текст от наредбата Общински съвет Карлово е създал нова и неуредена в по-високите по степен нормативни актове забрана за рекламирането на определени религии или религиозни общности.
От посоченото по-горе е видно, че разпоредбата на чл.8, ал.2, т.7 от Наредба за рекламната дейност на територията на Община Карлово, приета на 29.03.2012 г. от Общински съвет Карлово с решение № 139, по протокол № 9, е нищожна, тъй като е била издадена в нарушение на Закона за вероизповеданията, поради несъобразяване с посочените по-горе императивни норми на закона.




 ПРЕДСЕДАТЕЛ  на  
 Общински  съвет  Карлово:
                                  инж. ТЕОДОР  ШОЙЛЕКОВ